Свободата на словото е принцип залегнал в основата на свободните общества
навсякъде. Не е случайно, че народи, които в миналото са защитили свободното
слово, са страни като Великобритания, САЩ, повечето от Западна Европа, Канада,
Австралия и др. Тези, които ограничават свободата на словото, включва страни
като Бирма, Северна Корея, Китай, Русия и всички от ислямските страни,
включително Иран, Ирак, Сомалия, Пакистан и т.н.
Западните държави са защитавали свободното слово от преди повечето от нас
да се родят. Повечето хора явно смятат, че то ще бъде защитено винаги. Тези
хора не са се внимавали в картинката напоследък, така че моля седнете, защото
това е мястото, където нещата започват да стават страшни.
57-те големи ислямските нации образуват една организация, наречена
Организацията за Ислямско Сътрудничество (ОИК). Това е най-големият блок за
гласуване в ООН и в продължение на години той работи за да убеди
страните-членки на ООН да забранят критиката на религиите (и специално на
исляма). Наскоро тези усилия изглежда са почнали да дават плодове.
Когато аз пораснах, хората разбираха, че не може да се обадиш на полицията,
само защото някой те е обидил. Всъщност, това да бъдеш прекалено загрижен за
някакви обиди, се считаше за детинско. През последните години обаче,
комбинацията от мултикултурализма и политическата коректност постоянно еродира
тази свобода. Днес, хората, които говорят открито срещу исляма, е много
вероятно да се окажат в съда, борейки се за свободата си или направо да влязат
в затвора.
В Дания, президента на „Датското дружество на свободната преса“, Ларс
Хедегаард е бил принуден да обжалва присъдата си за „реч на омразата“. Ето
някои акценти от една статия публикувана в Института Гейтстоун[1]
(подчертаването е от мен)
Бележка на редактора: На 13-ти април [2012 г.], Ларс Хедегаард, председател
на Датското дружество на свободната преса, обжалва пред Върховния съд на Дания
присъдата си от Висшия съд на Дания от 3-ти май 2011 г., след като две години е
на по-ниска инстанция, по обвинение за предполагаема реч на омразата. По силата
на член 266 (б) в Дания, е без значение, ако това, което някой казва, е
вярно; доказателства в подкрепа на истината са недопустими. Всичко, което
има значение е, ако някой е казал нещо на публично място, което може да накара
някой да се „чувства обиден“, или, ако прокурорът смята, че някой може
оправдано да се „чувства обиден“. След г-н Хедегаард разговарял с някого
насаме за мюсюлманското отношение към жените, запис на коментара му бил
разпространен, очевидно без негово знание или одобрение. Истинността на това,
което е казал, не е било предмет на оспорване. Присъдата се очаква тази
седмица. (Б. п. Присъдата е отхвърлена от Върховния съд на Дания през 2012г.)
Следното е редактиран препис от защитата му в
съдебната зала:
Ако нашата западна свободата изобщо означава нещо,
ние трябва да настояваме, че всеки възрастен човек е отговорен за своите
вярвания, мнения, култура, навици и действия. Ние се радваме на политическа
свобода и ние се наслаждаваме на свобода на религията. Това предполага до
голяма степен неограничено право да се разпространяват политически убеждения и
религиозни вярвания. Това е така, както трябва да бъде. Но цената, която ние
всички трябва да плащаме за тази свобода е, че другите имат право да критикуват
политиката ни, нашата религия и нашата култура.
Ислямските говорители имат свободата да се
застъпват за тяхната концепция за общество, която предполага въвеждането на
теокрация регулирана от спуснати от Бог закони, т.е. шариата, премахване на
човешките закони и имплицитно премахване на свободата на изразяване и
демокрацията. Те са свободни да мислят, че жените са по-нисши от мъжете относно
техните права и техния стремеж към щастие. Те дори имат право да
разпространяват такива становища.
Аз не мога да си спомня и един случай в тази
страна, когато срещу някой ислямски говорител е образувано наказателно
производство за думите, че се разбира, че шариата ще се превърне в закона за
земята, след като демографски и политически реалности направят това възможно.
Това въпреки факта, че ние имаме няколко примери за, имами, които открито
заявяват, че налагането на теокрацията е религиозно задължение, възложено на
всички вярващи. В замяна, тези теократи и застъпници на шариата, трябва да
приемат правото на тези, които вярват в демокрацията, свободните институции и
човешкото равенство, да критикуват исляма и да се противопоставят на неговото
разпространение и на атавистичните културни норми, прилагани от някои
мюсюлмани.
Това право - дори бих казал задължение - да
опишеш, критикуваш и да се противопоставиш на една тоталитарна идеология, е
това, което аз съм се опитал да упражня тук по възможно най-добрия начин, който
мога.
Речта ми и моите писания не са имали друга цел,
освен да сигнализират на моите съграждани за опасността, присъщи на ислямската
концепция за държавата и закона. Аз не крия факта, че считам тази борба за
нашите свободи за най-важната политическа борба на нашето време. Аз не бих
могъл да живея с гузната си съвест, ако поради страх от публично осъждане и
присмех, се въздържа да кажа истината, както я виждам. И независимо от изхода
на този процес, имам намерение да продължа борбата си за свободата на словото и
срещу тоталитарните концепции от всека вид.
В същото време, в съседна супер толерантна Холандия, Герт Вилдерс от
Партията на свободата (която в момента един от най-популярните партии в
страната) е съден за обида на исляма. Делото влиза, въпреки че прокуратурата не
го иска (което със сигурност е прецедент в Западна правна история). Следват
някои акценти от защитата на Герт (между другото същия Герт бе изхвърлен от
Великобритания преди да успее да се изкаже, защото представлявал „заплаха за
хармония на общността“).
Господин Президент, членове на съда, аз съм тук,
заради това, което казах. Аз съм тук, за това, че съм говорил. Аз съм говорил,
аз говоря и аз ще продължа да говоря. Много от тях мълчаха, но не и Пим Фортюн,
не и Тео Ван Гог, [които бяха убити в Холандия за критикуване на исляма] не и
аз.
Аз съм длъжен да се говоря, защото Холандия е под
заплаха от исляма. Както съм твърдял много пъти, ислямът е главно идеология;
идеология на омразата, на унищожението, на завоеванието. Твърдото ми убеждение
е, че ислямът е заплаха за западните ценности, за свободата на словото, за
равенството между мъжете и жените, на хетеросексуалните и хомосексуалните, за
вярващи и невярващи. Навсякъде по цял свят може да се види как свободата бяга
от исляма.
Ден след ден ние виждаме как нашите свободи
намаляват. Ислямът се противопоставя на свободата. Реномирани изследователи на
исляма от всички части на света са съгласни с това. Моите вещи лица одобряват
моето мнение. Има и още изследователи на исляма, които съдът не ми позволява да
призова да свидетелстват. Всички са съгласни с моите изказвания, те показват,
че говоря истината. Тази истина е подсъдима днес. Ние трябва да живеем в
истина, казвали дисидентите под комунистическо управление, защото истината ще
ни освободи. Истината и свободата са неразривно свързани. Ние трябва да говорим
истината, защото в противен случай ще загубим нашата свобода. Ето защо аз съм
говорил, защо говоря и защо аз ще продължа да говоря. Твърденията, за които аз
съм подсъден, са изявления, които направих в ролята си на политик, участващ в
публичния дебат в обществото ни.
Моите изявления не бяха насочени към частни лица,
а към исляма и процеса на ислямизация. Ето защо прокуратурата заключи, че аз
трябва да бъда оправдаван. Господин Президент, членове на съда, аз действам в
рамките на една дълга традиция, която ми се иска да почета. Аз рискувал живота
си в защита на свободата в Холандия. От всички наши постижения свободата е
най-ценното и най-уязвимото. Не искам да предам моята страна. Политик, който
служи на истината по този начин, защитава свободата на холандските провинции и
на холандците. Бих искал да бъда честен, бих искал да действам честно и затова
ми се иска да защитя родния си край от исляма. Мълчанието е предателство. Ето
защо аз съм говорил, защо говоря и защо аз ще продължа да говоря свободата и
истината и плащам цената всеки ден. Ден и нощ аз трябва да бъда защитаван срещу
хора, които искат да ме убият. Аз не се оплаквам от това; мое собствено решение
е да говоря. Въпреки това, тези, които заплашват мен и други критици на исляма,
не са подсъдни тук днес. А аз съм подсъден и за това аз се оплаквам.
Смятам, че това е политически процес. Аз съм в
сравняван с убийците хуту в Руанда и с Младич. Само преди няколко минути някои
хора тук се съмняваха относно психичното ми здраве. Аз съм бил сравняван с
Хитлер. Чудя се дали тези, които ме наричат така, ще бъдат също съдени, и ако
не, дали съдът също ще разпореди преследване. Вероятно не, и толкова по-добре,
защото свободата на словото се отнася и за моите опоненти. Оправдайте ме,
защото, ако ме осъдите, вие осъждате свободата на мнение и изразяване на
милиони холандци.
Оправдайте ме. Аз не подбуждам към омраза. Аз не
подбуждам към дискриминация. Но аз защитавам характера, идентичността, културата
и свободата на Холандия. Това е истината. Ето защо аз съм тук. Ето защо аз
говоря. Ето защо, като Лутер пред Вормския Райхстаг, аз казвам: „Стоя тук,
друго не мога да направя“. Ето защо аз съм говорил, защо говоря и защо аз ще
продължа да говоря. Господин Президент, членове на съда, макар че аз стоя тук
сам, гласът ми е гласът на мнозина.[2]
Имайте предвид, че тези двамата, са от тия, които медиите винаги наричат
„подпалвачи на омраза“, опасни десни екстремисти и нацисти, въпреки че и
двамата призовават дори и мюсюлманите (някои, от които активно се опитват да ги
убият) да имат същата защита на свободата на словото.
Малко по на юг, в Австрия, нещата изглеждат не по-малко мрачни за
домакинята и анти-джихадистки борец, Елизабет Сабадич-Улф, която организира
частен семинар за да разяснява исляма на хората. Група леви активисти вкарват
тайно наблюдател в публиката и правят запис, който изпращат на прокуратурата.
От Института Гейтстоун[3]:
Сабадич-Улф е извършила престъпление, като посочва в нейните семинари за
исляма, че ислямският пророк Мохамед е бил педофил (действителните думи
Сабадич-Улф са „Мохамед си падал по малки момиченца“). Съдията рационализира,
че сексуален контакт на Мохамед с девет-годишната Аиша не може да се счита за
педофилия, защото Мохамед продължил брака си с Аиша до смъртта си. Според този
ред на мисли, Мохамед не е имал изключително желание към непълнолетни момичета;
той също е привлечен към по-възрастните жени, защото Аиша била на 18 години,
когато Мохамед умира. Съдията нарежда Сабадич-Улф да плати глоба в размер на
€480 ($ 625) или алтернативна присъда от 60 дни затвор. Нещо повече, тя е
задължена да заплати разноските по делото. Въпреки че на пръв поглед глобата
може да изглежда тривиална - глобата е намалена на 120 „дневни такси“ от по €
4, защото Сабадич-Улф е домакиня без доходи, а действителната глобата щеше да е
далеч по-висока, ако тя е имала доходи.
В Австралия, двама християнски пастори, Даниел Скот и Дани Налия, бяха
осъдени по силата на викторианското законодателство за обида на исляма.
Удивително, Викторианският Върховният съд потвърди присъдата, въпреки че
приема, че нищо, което двамата са казали не е невярно. За тяхно щастие, те са
имали средствата да отнесат случая до Австралийския федеративен върховен съд.
Този съд постанови, че да казваш истината не е незаконно и че Викторианския
съдия е направил над 100 грешки в преценката си. Въпреки, че те са били в
крайна сметка оправдани, те претърпяват пет години правен кошмар и трупат
огромни разходи за да изчистят своите имена.[4]
Има няколко извода от тези решения, които за мен наистина се набиват на
очи.
1) Хората могат да бъдат осъдени за изразяване на мнение или за констатация
на факт.
2) Истинността на тези твърдения не е от значение.
3) Присъдите зависят от това дали някой „се чувства обиден или не“.
4) Правителството решава кой има право да се чувства обиден.
5) Досега само мюсюлмани са получавали това право.
6) Делата могат да продължат дори против волята на самите прокурори.
Всички тези точки нарушават правните принципи, на които се основава нашето
общество.
Съдии, за които се предполага, че са ерудирани и независими, не изпитват
никакъв неудобство да издават такива присъди и то без да излъчват никакво
смущение. Друг стълб на нашата правна система, който на съдиите изглежда им е
труден за разбиране, е принципа на върховенството на закона. Основен белег на
едно свободно общество е, че всеки се разглежда като равен пред очите на
закона. Ако премиерът е засечен на камера за висока скорост, ние очакваме и той
да се изправи пред същото наказание, както някой метач на улици. Тази идея
маркира прехода от царе и деспоти, които си измислят правила както им е угодно,
към демократичните общества, които ценят свободата на всички хора. Ако правната
система наистина цени тази традиция, ние би трябвало да очакваме да видим
мюсюлманите да се сблъскват с наказания за обида на религиите и идеите на
другите.
[2]
Вижте също The Australian, 24/6/2011,
http://www.theaustralian.com.au/news/world/wilders-acquitted-in-hate-trial/story-e6frg6so-1226081233590
[4]
http://www.saltshakers.org.au/images/stories/attachments/Christianity_on_trial_-
_Catch_the_Fire_and_the_Islamic_Council_Feb_2009.pdf
(На тази снимка можете ясно да видите полицая в светло-отразителна жилетка
най-вляво, по средата отгоре надолу)
В тези две снимки виждаме британски полицаи, стоящи тихо и кротко на
демонстрация в Лондон, след датската аферата с карикатурите. Очевидно те не са
знаели, че подбудителството към масови убийства е незаконно в Англия от няколко
века, дори и за мюсюлманите.
Много от тези правни принципи са възникнали в Англия преди векове. Те са
били в основата на защитата на хората срещу тиранията в честните и справедливи
общества по света. За съжаление, Великобритания сега е на път скоропостижно да
се откаже от тези принципи. По ирония на съдбата, това се прави за да се
осигури комфорта на имигрантите, които са избягали от тиранията в собствените
си страни.
През 2011 г., англичанката и майка на две деца Ема Уест държи една вулгарна
и откровено расистка тирада (достойна за присъда за нарушение на обществения
ред), в която се изказва в трамвай пълен с цветнокожи в Англия, че масовата
имиграция на чернокожи и поляци разрушава „нейната“ страна и че всички те
трябва да се приберат откъдето са дошли.[1] Клипа от
смартфон на този изблик стана „вайръл“ в YouTube. Тя веднага бе арестувана,
хвърлена в затвора и децата ѝ са ѝ бяха отнети. След като няколко седмици я
задържат без обвинение, най-накрая правителството решaва, че не е незаконно да
се критикува имиграционната политика на публични места. Те не я освобождават
обаче, а решават да я държат затворена „за собствената ѝ безопасност“.
Това е в пряко нарушение на „хабеас корпус“, или правото да не бъдеш
хвърлен в затвора без съдебен процес. Също така е в пряко нарушения на член 19
от Всеобщата декларация за правата на човека, който гласи, че:
„Всеки има
право на свобода на убежденията и на изразяването им; това право включва
свободата да се отстоява собственото мнение без намеса и да се търси, получава
и разпространява информация и идеи чрез всички средства и без всякакви
ограничения.“
Въпреки това много хора смятат, че тези, които изразяват расистки мнения
заслужават да бъдат заключени и както се оказва един друг английски съдия не е
съгласен с това. Четири сомалийски момичета са изправени пред него, след като
са били записани на охранителна камера как нападат английско момиче. Във видимо
непровокирано нападение, продължаващо няколко минути, ясно се вижда как
четирите момичета брутално удрят с юмруци и я ритат докато я събарят на земята,
(и пак докато е паднала на земята) ѝ крещят "бяла шлака!" (Уличница).[2]
Момичетата излизат на свобода след като техния защитник твърди, че са
мюсюлманки и просто не са свикнали с ефектите на алкохола. За разлика от случая
с Ема Уест същата година, тук не се споменава нищо за „расово отежняване“. След присъдата, една от
предоволните подсъдимите туитва „Щастлива, щастлива, щастлива! Ще си изляза, и
още как!“.
Нито една система на правосъдие някога ще бъде перфектна. В тези две
съдебни решения обаче различното третиране на тези жени изглежда твърде крайно
за да се обясни само с личните предпочитания на отделните съдии. Докато други
фактори може да са били замесени, фактите остават. Една жена е била хвърлена в
ареста за изразяване на мнение. Колкото и неприятно да е това мнение, не
изглежда да е имало голям шанс тя да представлява заплаха за другите хора,
които са били там. Всъщност, нито един от тях дори не е подал жалба. Четирите
мюсюлманските момичета, от друга страна не само представляват заплаха за
насилие - те извършват това насилие и то до границата на своята физическа сила.
Те правят това без никаква видима провокация.
Тъй като двата инцидента са снимани можете да ги видите точно както съдиите
да ги видели (и аз ви насърчавам го направите като последвате линковете, които
съм предоставил) .
Няколко години преди тези инциденти, телевизионна станция в ОК излъчи
документален филм за радикалните мюсюлмани в джамия в Бирмингам.[3] Това не
е просто една малка джамия закътана в някоя задна уличка. Тази джамия е един от
най-големите във Великобритания. Репортера, снимащ документалния филм, ходи в
джамията редовно в продължение на няколко месеца и тайно заснема ставащото там.
След като я посещава за известно време, той спечелил доверието на имамите и те
започнали да го вкарват в частни сбирки. В тях, проповедниците сипят омраза по
кафири, евреи, британския народ и Запада като цяло. Те също така се застъпват
за сваляне на правителството на Обединеното кралство. Това беше углавно
престъпление допреди няколко години, но явно вече не е незаконно в Обединеното
кралство. Някои от тези проповеди са били лице в лице, а някои са били водени
чрез видео връзка на живо от Саудитска Арабия.
Както може би очаквате полицията веднага взе мерки. Това, което
най-вероятно не очаквате, е, че те не повдигнат обвинение срещу джамията.
Вместо това те се опитват да се преследват Канал 4 за насаждане на омраза.
Полицията прави странното твърдение, че Канал 4 е редактирал тези проповеди за
да ги направят да изглежда по-екстремни. Това твърдение по-късно бе изхвърлен
от съда, което ме кара да се чудя откъде на полицията ѝ е хрумнала тази идея?
Независимо дали тези инциденти са просто случайни събития, или симптоми на
едно общество огъващо се под пълзящото навлизане на душевното състояние на
димми, е трудно да се каже. Това, което ме засяга обаче е, че дори обсъждането
на тези въпроси означава да бъдеш заклеймен като зъл расист и ислямофоб.
No comments:
Post a Comment